Заровено


Ръцете ми са вече струни,
но премръзнали, чак скърцат ...
/от болка/!
Че дълбоко в мене я остави
раната ти да ме мъчи.
Закъснели както винаги ...
ръцете ни ще се улавят,
но дали един във друг ... загинали
или поотделно вечно невидяли!
Слепота се казва нащо виждане,
че все се пулим и се взираме ...
А очите празни, молещи пробуждане,
сломени ни оставят да се скитаме.
А раната ти ще кърви
и в мен ще е разкъсано ...
По пътища кални ще вървим
сърцето ми вече е заровено!

Още сивея

На сенки си чужд,
далечен и прашен.
Скътал си образ
детски- уплашен.

Нали аз бях "самотност",
а ти възвишеност ...
от теб черпя морност,
а някога бе ценност

На призраци стари отдавна не виждам,
тъй както гледах на тебе!
Tи стой там оплаквай що искам,
чашата преживява за двама.

И зад образа черен, чак си нахален,
че мислиш моето ти се полага,
но едва ли искаш образ на гнило огледален,
че това съм аз, сърцето се разлага.

Минава време и се връщаш,
като все едно съм жива орхидея,
но аз морностите не прегръщам
пътник вечен съм, още сивея!

*******************

Поглеждам се ...

Поглеждам се окъсана и посивяла ...
и там встрани са раните прикрити
и нощите безсъница растат,
а твойте думи все не ме улавят

Поглеждам се, а думите крещят ...
но все дълбоко в мен остават.
Следите им вече не четат ...
остатъците от душата бяла

Поглеждам се в чуждо огледало ...
душата ми е вече вещ на някой друг.
И там зад сянката лицето посивяло
ще търси твоите очи и никой друг.