Вричат се сенки на празни стени
Кой ли те чува, жено?! Млъкни!
Позорища крачат зат твойте очи
Няма стенание, затворени врати
На тъгата, на мисълта,
на усмивката и на самота
Нежност ти викам и искам я пак ...
като птица препуска,
а аз съм детето- глупак.
Наново я пускам отвъд мойте стени
тя ще остане, по нечии чужди врати ...
Нежност ... просто бъди!
Дишане ...
Разкъсани страници любов,
закътани в забравенатa библиотека!
Закърпено сърцето ми до гроб ...
и спря да чака безнадеждното „нека”!
Ако дишам отново ще е добре ...
Страниците стари ме крепят!
Ако чуя вървене ще се спра ...
ще зная, че някой ме чака във рая!
Чуваш мислите ми, четеш съзнанието ми,
разлистваш ме и ме оставяш сама!
Една дума оставяш пред лицето ми-
„дишай”, къде ли е „благодаря”!?
Аз съм простена
Птиците да те помилват
аз отдавна не разбрах ...
И пернати сънища при теб да идват,
моите усмивки ги разпилях.
Във чувствата свои пирони забодох
и не усещам, дори да болиш ...
От недочакани думи сама се отрекох ...
пращам ти моите демони, дано поскърбиш!
Аз съм простена, от съвест помилвана!
... /над трепетни мисли любовта се смили/
Ти ще останеш кошмарната тъжна истина!
Върви си любов! Върви ...
Самотност
По прашни улици ще се пресрещнем,
защото сега сърцата ни са пустота ...
И плахо, покорно ръце ще протегнем,
но до тогава ще е самота!
Сега когато сме на нечия чужда Вселена ...
и сме пленени от глупостта ...
и да плача все ще съм победена,
а ти красота, нямаш вина!
И в празната чаша ще сипя самотност.
Ще гледам часовник, отдавна заспал ...
за времето наше, моя греховност,
за нечии чужди съдби домилял ...
И ако нямаш очи да ме погледнеш
може би вече късно е за нас!
И вратата е открехната отдавна ...
и сърцата ни са станали на студ и мраз!
Че аз отдавна нямам думи ...
и в теб от много време няма жар!
И пламъка и огъня изгубих,
а ти зарови ги във черен прах!
Защото бяхме заедно- разделени ...
и двамата откъснахме ръце,
а очите ни бяха скромно запленени ...
от вятърни бури, мечти и небе!
И как никой не гледа във своите мрежи,
а плетем нечии чужди съдби!
Така стана, мъко моя ... мил /невежи/
Заравям главата си, ти не скърби!
На ангелите им прощавам
Високо където са ми мечтите
ни гледат крилати и ни се смеят,
че имаш ме и сме в лъжите,
където и ангелите "сивеят".
Твоята гордост я преглътнах дълбоко
и вече и аз се смея с небето,
че сме жалки чак до греховност ...
аз съм толкова твоя, къде ли е сърцето?!
На ангелите им прощавам,
те не разбират!
*****************
Отдавна само аз разгадавам това,
дето думи само цитират.