Заровено

Ръцете ми са вече струни,

но премръзнали, чак скърцат ...
/от болка/!

Че дълбоко в мене я остави

раната ти да ме мъчи.
Закъснели както винаги ...

ръцете ни ще се улавят,

но дали един във друг ... загинали

или поотделно вечно невидяли!

Слепота се казва нащо виждане,

че все се пулим и се взираме ...

А очите празни, молещи пробуждане,

сломени ни оставят да се скитаме.

А раната ти ще кърви
и в мен ще е разкъсано ...
По пътища кални ще вървим

сърцето ми вече е заровено!

Още сивея

На сенки си чужд,
далечен и прашен.
Скътал си образ
детски- уплашен.

Нали аз бях "самотност",
а ти възвишеност ...
от теб черпя морност,
а някога бе ценност

На призраци стари отдавна не виждам,
тъй както гледах на тебе!
Tи стой там оплаквай що искам,
чашата преживява за двама.

И зад образа черен, чак си нахален,
че мислиш моето ти се полага,
но едва ли искаш образ на гнило огледален,
че това съм аз, сърцето се разлага.

Минава време и се връщаш,
като все едно съм жива орхидея,
но аз морностите не прегръщам
пътник вечен съм, още сивея!

*******************

Поглеждам се ...

Поглеждам се окъсана и посивяла ...
и там встрани са раните прикрити
и нощите безсъница растат,
а твойте думи все не ме улавят

Поглеждам се, а думите крещят ...
но все дълбоко в мен остават.
Следите им вече не четат ...
остатъците от душата бяла

Поглеждам се в чуждо огледало ...
душата ми е вече вещ на някой друг.
И там зад сянката лицето посивяло
ще търси твоите очи и никой друг.

Нежност ... просто бъди!

Вричат се сенки на празни стени
Кой ли те чува, жено?! Млъкни!
Позорища крачат зат твойте очи
Няма стенание, затворени врати
На тъгата, на мисълта,
на усмивката и на самота
Нежност ти викам и искам я пак ...
като птица препуска,
а аз съм детето- глупак.
Наново я пускам отвъд мойте стени
тя ще остане, по нечии чужди врати ...

Дишане ...

Разкъсани страници любов,
закътани в забравенатa библиотека!
Закърпено сърцето ми до гроб ...
и спря да чака безнадеждното „нека”!
Ако дишам отново ще е добре ...
Страниците стари ме крепят!
Ако чуя вървене ще се спра ...
ще зная, че някой ме чака във рая!
Чуваш мислите ми, четеш съзнанието ми,
разлистваш ме и ме оставяш сама!
Една дума оставяш пред лицето ми-
„дишай”, къде ли е „благодаря”!?

Аз съм простена

Птиците да те помилват
аз отдавна не разбрах ...
И пернати сънища при теб да идват,
моите усмивки ги разпилях.

Във чувствата свои пирони забодох
и не усещам, дори да болиш ...
От недочакани думи сама се отрекох ...
пращам ти моите демони, дано поскърбиш!

Аз съм простена, от съвест помилвана!
... /над трепетни мисли любовта се смили/
Ти ще останеш кошмарната тъжна истина!
Върви си любов! Върви ...

Самотност

По прашни улици ще се пресрещнем,
защото сега сърцата ни са пустота ...
И плахо, покорно ръце ще протегнем,
но до тогава ще е самота!

Сега когато сме на нечия чужда Вселена ...
и сме пленени от глупостта ...
и да плача все ще съм победена,
а ти красота, нямаш вина!

И в празната чаша ще сипя самотност.
Ще гледам часовник, отдавна заспал ...
за времето наше, моя греховност,
за нечии чужди съдби домилял ...

И ако нямаш очи да ме погледнеш
може би вече късно е за нас!
И вратата е открехната отдавна ...
и сърцата ни са станали на студ и мраз!

Че аз отдавна нямам думи ...
и в теб от много време няма жар!
И пламъка и огъня изгубих,
а ти зарови ги във черен прах!

Защото бяхме заедно- разделени ...
и двамата откъснахме ръце,
а очите ни бяха скромно запленени ...
от вятърни бури, мечти и небе!

И как никой не гледа във своите мрежи,
а плетем нечии чужди съдби!
Така стана, мъко моя ... мил /невежи/
Заравям главата си, ти не скърби!

На ангелите им прощавам

Високо където са ми мечтите
ни гледат крилати и ни се смеят,
че имаш ме и сме в лъжите,
където и ангелите "сивеят".
Твоята гордост я преглътнах дълбоко
и вече и аз се смея с небето,
че сме жалки чак до греховност ...
аз съм толкова твоя, къде ли е сърцето?!
На ангелите им прощавам,
те не разбират!

*****************

Отдавна само аз разгадавам това,
дето думи само цитират.